Да живееш "на око" - Рори Милър
- Шарена Фабрика
- 8.05
- време за четене: 8 мин.

Рори Милър - едно американско момче, което избира България за втори път. И остава. Вече 13 години живее и се развива тук. Повечето ще го разпознаят от участието му в MasterChef в 5 сезон на предаването, други вече са прочели "На око" и знаят, че е повече храна за душата, подправена с важните неща, които ни събират на масата.
Как се учиш да живееш "на око", как изглежда портретът на българското село и още - разказва Рори.

В друго твое интервю за книгата ти „На Око“ казваш, че „Кулинарното преживяване не е само заради храната – то е всичко, което се случва около нея.“ Какво промени разбирането ни за всичко, което е около храната?
Кулинарното преживяване е неразривно свързано с човешкото преживяване. Когато някой каже „кулинарно“, не трябва да спира до вкус, аромат или подправка – това е пътешествие, средство да достигнеш до душата. А това пътешествие не може да бъде фалшифицирано. То отхвърля преструвките, лукса заради самия лукс или егото, движещо хранителните тенденции. В сърцевината си, готвенето и споделянето на храна, са дълбоко човешки актове, които могат да събарят бариери и да изграждат мостове.
Изобилието ли изостри този контраст на разбиранията ни преди и днес?
В този смисъл, контрастът не е толкова в разнообразието. Хората в малките села може да нямат толкова широк достъп до продукти като градските, но онова, което им липсва като избор, го компенсират с душа, креативност и грижа. От друга страна, прекаленият избор може да притъпи сетивата. Когато всичко е достъпно по всяко време, нищо не изглежда специално. Изобилието от възможности може да доведе до бедност на оценяването.
В много селски райони това, което се случва около храната, се нарича живот – разговор, общност, тишина, ритуал. В градовете често се превръща в спектакъл – повече представление, отколкото подхранване. Лесно е да забравим, че истинската стойност на храната не е в това как изглежда в чинията, а в това как събира хората около масата.
За да напишеш “На око” пътуваш и снимаш много. Има ли нещо непоказано или неописано, което помниш и днес?

Може би това е самата еволюция – както на книгата, така и на мен самия. Процесът отне няколко години, през които се случиха огромни промени и в посоката, и в сърцето ми. Започнах с много силна привързаност към София и едно невежество, което се засилваше от разсейване и слабост. Завърших книгата със силно чувство на отчуждение спрямо София и голяма част от хората там. Завърших я, по мое мнение, като много по-силен, по-мъдър и по-страстен човек, решен да не губи отново представа за реалността на живота.
Колко време работи по книгата и в кои села живя?
Около 3 до 4 години. Светът преживя някои доста сериозни сътресения през това време. Включително COVID и след това войната в Украйна. Имаше много неща, които ми пречеха да я завърша.
В крайна сметка книгата се фокусира върху 9 села, в които прекарахме поне по няколко дни с местни семейства. Това бяха Неговановци, Салаш, Паволче, Челопек, Горно Пещене, Кабиле, Воден, Дряново.

Отвъд кулинарното богатство, което си запазил, какво още си „събра“ от хората?
Целият този опит ми напомни, че истински хора все още съществуват – с дълбока, искрена доброта и грижа за другия. Отвори ми очите за огромната човешка мъдрост и опит, които често се игнорират и бавно се завръщат в земята, без никога да бъдат оценени.
Започнах да разбирам „стойността“.

Че животът е в това да обичаш хората около себе си – семейството, приятелите – винаги да си готов да подадеш ръка или да нахраниш непознат, и да попиеш духовно всички дребни детайли, които създават един красив, мимолетен миг.
Тази шокиращо кратка частица време, която ни е дадена, е необяснима – буквално изпържва ума ми, дори само докато се опитвам да я осмисля. В универсален мащаб, нищо не е от значение. Нищо.

Каква беше твоята лична поука?
Тази история ме научи да живея „на око“ и да обичам „на око“ – с осъзнатост и с намерение.
Скоро всички ще сме изчезнали. Всичко, което сме направили, и всички, които сме познавали, ще бъдат напълно забравени. Единственото, което ще остане ще е едва доловима следа като вибрация. Затова обичай силно и живей силно.
Ти идваш от съвсем различен свят – израснал си в Сиатъл, още дете заминаваш за Италия, а по-късно отново пътуваш и живееш на различни места. Спомняш ли си първите си впечатления и преживявания, когато дойде в България?
Дойдох в България с желание да започна нова глава, да изследвам различна част от света и да срещна нови хора. Бях пътувал доста преди да се установя тук, така че не мога да кажа, че преживях културен шок в традиционния смисъл. Вместо това, се сблъсках с културни изненади – фини разлики, които предизвикаха любопитството ми, а не дезориентация. Смятам себе си за отворен и адаптивен човек – не съдя прибързано и се вписвам естествено в нова среда, което не е типично за повечето северноамериканци в чужбина.
Хората, които по-често общуват с теб знаят, че говориш за България с много любов и обич. Какво изобщо те доведе първоначално?
Първоначално дойдох в България случайно – попаднах на обява за учителска позиция. Преди това не знаех почти нищо за страната, освен местоположението ѝ на Балканите.
Тогава тъкмо бях завършил договор за преподаване в Русия и търсех ново приключение. Намерих две възможности – едната в Полша, другата в България – и след известно колебание избрах България. Изглеждаше по-топло, азбуката ми беше позната, и идеята да живея близо до Черно море ми хареса (тогава все още беше хубаво преживяване).
Останах.

Останах няколко години, създадох връзки, после отново заминах – живях в Босна, Черна гора, Чехия, Словакия и дори отново в Русия. Но все се връщах в София – понякога за кратко, понякога за по-дълго, за да преподавам отново. С времето София започна да се усеща като дом – тук вече имах близки приятели, градът ми стана познат, а езикът – по-малко плашещ.
С какво помниш първите си седмици тук?
Едно от първите ми впечатления от България беше, че тук цари противоречие. Българите ми се сториха пълни с парадокси – устойчиви и ценящи простите неща, но никога не се притесняват да се оплакват от тях, макар и рядко да правят нещо по въпроса – сякаш това оплакване е форма на пречистване, стига да им се даде възможност да го изразят. В същото време, съществува дълбока национална гордост – по отношение на местната храна, история или природа – което прави динамиката още по-сложна и интересна. Но в същия момент, могат брутално да мразят страната си, хората, правителството, често завършвайки тирадата си с обещание, че един ден ще заминат.
Ти защо остана?
Това, което в крайна сметка ме убеди да остана, беше топлотата и богатството на хората. Българите като цяло са едни от най-гостоприемните, семейно ориентирани и щедри хора, които съм срещал. Тази дълбочина на характера и усещането за връзка ме накараха да се почувствам у дома – и ме задържаха тук.

Колко назад във времето е това?
Това беше преди около 13 години – оттогава живея тук.
Привързаността ми към България е дълбоко свързана с хората, които срещнах – приятелите ми, техните семейства и общностите, които ме приеха.

Намери хората за твоята маса. Как се промени отношението ти към храната и готвенето с времето?
Отношението ми към храната и готвенето се разви по неочаквани начини – започна от любопитство, прерасна в страст и се оформи от желанието да споделям култура чрез вкуса.
Минах през доста различни неща – винаги съм вярвал, че животът е прекалено кратък и крехък, за да правиш само едно нещо. Исках да опитам всичко и така направих. Преди около 12-13 години реших да оставя преподаването и да се насоча към пивоварството. Тогава добрата бира в България беше дефицит, а крафт сцената почти не съществуваше. Израснал съм в северозападната част на САЩ, заобиколен от крафт пивоварни, и исках да донеса това в България – да покажа на приятелите си колко приятно нещо може да бъде добрата бира и културата около нея. Там започна моето кулинарно пътешествие.
Чрез пивоварните, които стартирах, започнах да експериментирам с храна – исках да създам не просто бира, а преживяване около нея. Започнах да готвя ястия, които ми липсваха от дома, и да показвам на хората дълбочината на американската улична храна. Тогава бургерите бяха рядкост, BBQ означаваше кюфте, pulled pork предизвикваше объркване, а "лютив сос" означаваше Табаско, ако изобщо го намериш. Беше изключително удовлетворяващо да въвеждам нещо ново и да виждам реакциите – да покажа, че американската храна не е само фаст фууд, а може да бъде душевна, наситена и приготвена с грижа. Съчетаеш ли я с прясна бира, цялото преживяване се променя.
Кога кулинарията дойде на дневен ред?
В един момент се изтощих от бирата. Културата около нея не се развиваше така, както се надявах, и се уморих – от алкохола, от това да съм постоянно без пари. И тогава дойде неочаквана покана да участвам в MasterChef – и това беше решаващо: напълно се пренасочих към готвенето.
След MasterChef се посветих на готвенето – по-конкретно на североамериканската улична храна. Прекарах известно време в изискани ресторанти, но не се чувствах вдъхновен. Имаше разрив между храната и хората, за които беше предназначена. Аз исках да готвя за всички, не само за онези, които могат да си позволят изискано преживяване.
За мен храната трябва да бъде честна, достъпна и утешителна. Целта не е само да впечатлиш, а да нахраниш някого, да го накараш да се усмихне и да му покажеш любов чрез това, което си сложил в чинията. Това е храната, която остава с теб. Това е готвенето, в което вярвам.
Коя е твоята храна? Какво обичаш да ядеш?
Това, което е приготвено от някой, който се грижи за теб, не защото си го помолил, а защото сам е решил. Защото е искал да направи нещо за теб, да те види как се наслаждаваш на нещо, в което е вложил време и енергия – не само да те нахрани, а да знае, че ти е помогнал да живееш. Така че това може да е сандвич с пуешко, или миди с бейби спанак и пикантна нарова глазура – или каквото и да било. Но и трябва да призная – всичко е по-вкусно с лютив сос. Не онзи тъп, отчаян, безвкусен сос, който само гори, без да има идея какво прави – а истински лютив сос, който уважава вкуса и текстурата, сос с дълбочина и смисъл, преди да бъде лют.
Как би описал вкуса на българсото село?
Няма да навлизам в теми като изоставяне, невежество, запустение, отчаяние и експлоатация... Ще запазя тази сурова честност за следващата си книга.
Ако трябва да опиша усещането или вкуса на българското село, може би и на много други села по света, бих казал: мистичен баланс между безнадеждност и щастие. Един здрав баланс между двете, защото едното не може да съществува без другото. Иначе храната и продуктите там имат вкус на спомени – на качество и носталгия.

Къде си се чувствал най-жив и най-много у дома?
Труден въпрос. Първият ми импулс е да кажа Италия. В много отношения е вярно, това беше първото място, което посетих в Европа, бях на 20, животът беше забавен, безгрижен, пълен и драматичен. Нямах почти нищо, но и не ми трябваше... но не бих казал, че се чувствах у дома.
Винаги съм бил в движение и усещането за „у дома“ е нещо, което все още ми убягва – имал съм моменти на това усещане, свързани със ситуацията, в която съм се намирал. Предимно съм се научил да се чувствам у дома където и да съм, иначе животът става тежък и изтощителен. Ако обичаш някого и той също те обича – това е домът ти.