Да живееш "на око" - Рори Милър

Рори Милър - едно американско момче, което избира България за втори път. И остава. Вече 13 години живее и се развива тук. Повечето ще го разпознаят от участието му в MasterChef в 5 сезон на предаването, други вече са прочели "На око" и знаят, че е повече храна за душата, подправена с важните неща, които ни събират на масата.

Как се учиш да живееш "на око", как изглежда портретът на българското село и още - разказва Рори.

В друго твое интервю за книгата ти „На Око“  казваш, че „Кулинарното преживяване не е само заради храната – то е всичко, което се случва около нея.“  Какво промени разбирането ни за всичко, което е около храната? 

Кулинарното преживяване е неразривно свързано с човешкото преживяване. Когато някой каже „кулинарно“, не трябва да спира до вкус, аромат или подправка – това е пътешествие, средство да достигнеш до душата. А това пътешествие не може да бъде фалшифицирано. То отхвърля преструвките, лукса заради самия лукс или егото, движещо хранителните тенденции. В сърцевината си, готвенето и споделянето на храна, са дълбоко човешки актове, които могат да събарят бариери и да изграждат мостове.

Изобилието ли изостри този контраст на разбиранията ни преди и днес? 

В този смисъл, контрастът не е толкова в разнообразието. Хората в малките села може да нямат толкова широк достъп до продукти като градските, но онова, което им липсва като избор, го компенсират с душа, креативност и грижа. От друга страна, прекаленият избор може да притъпи сетивата. Когато всичко е достъпно по всяко време, нищо не изглежда специално. Изобилието от възможности може да доведе до бедност на оценяването.

В много селски райони това, което се случва около храната, се нарича живот – разговор, общност, тишина, ритуал. В градовете често се превръща в спектакъл – повече представление, отколкото подхранване. Лесно е да забравим, че истинската стойност на храната не е в това как изглежда в чинията, а в това как събира хората около масата.

За да напишеш “На око” пътуваш и снимаш много. Има ли нещо непоказано или неописано, което помниш и днес?

"На око"

Може би това е самата еволюция – както на книгата, така и на мен самия. Процесът отне няколко години, през които се случиха огромни промени и в посоката, и в сърцето ми. Започнах с много силна привързаност към София и едно невежество, което се засилваше от разсейване и слабост. Завърших книгата със силно чувство на отчуждение спрямо София и голяма част от хората там. Завърших я, по мое мнение, като много по-силен, по-мъдър и по-страстен човек, решен да не губи отново представа за реалността на живота.

Колко време работи по книгата и в кои села живя? 

Около 3 до 4 години. Светът преживя някои доста сериозни сътресения през това време. Включително COVID и след това войната в Украйна. Имаше много неща, които ми пречеха да я завърша.

В крайна сметка книгата се фокусира върху 9 села, в които прекарахме поне по няколко дни с местни семейства. Това бяха Неговановци, Салаш, Паволче, Челопек, Горно Пещене, Кабиле, Воден, Дряново.

Дряново, ℗ Иво Недялков

Отвъд кулинарното богатство, което си запазил, какво още си „събра“ от хората? 

Целият този опит ми напомни, че истински хора все още съществуват – с дълбока, искрена доброта и грижа за другия. Отвори ми очите за огромната човешка мъдрост и опит, които често се игнорират и бавно се завръщат в земята, без никога да бъдат оценени.

Започнах да разбирам „стойността“.

Дряново, ℗ Иво Недялков

Че животът е в това да обичаш хората около себе си – семейството, приятелите – винаги да си готов да подадеш ръка или да нахраниш непознат, и да попиеш духовно всички дребни детайли, които създават един красив, мимолетен миг.

Тази шокиращо кратка частица време, която ни е дадена, е необяснима – буквално изпържва ума ми, дори само докато се опитвам да я осмисля. В универсален мащаб, нищо не е от значение. Нищо. 

℗ Стефан Каменов

Каква беше твоята лична поука? 

Тази история ме научи да живея „на око“ и да обичам „на око“ – с осъзнатост и с намерение.

Скоро всички ще сме изчезнали. Всичко, което сме направили, и всички, които сме познавали, ще бъдат напълно забравени. Единственото, което ще остане ще е едва доловима следа като вибрация. Затова обичай силно и живей силно.

Ти идваш от съвсем различен свят – израснал си в Сиатъл, още дете заминаваш за Италия, а по-късно отново пътуваш и живееш на различни места. Спомняш ли си първите си впечатления и преживявания, когато дойде в България?

Дойдох в България с желание да започна нова глава, да изследвам различна част от света и да срещна нови хора. Бях пътувал доста преди да се установя тук, така че не мога да кажа, че преживях културен шок в традиционния смисъл. Вместо това, се сблъсках с културни изненади – фини разлики, които предизвикаха любопитството ми, а не дезориентация. Смятам себе си за отворен и адаптивен човек – не съдя прибързано и се вписвам естествено в нова среда, което не е типично за повечето северноамериканци в чужбина.

Хората, които по-често общуват с теб знаят, че говориш за България с много любов и обич. Какво изобщо те доведе първоначално? 

Първоначално дойдох в България случайно – попаднах на обява за учителска позиция. Преди това не знаех почти нищо за страната, освен местоположението ѝ на Балканите.

Тогава тъкмо бях завършил договор за преподаване в Русия и търсех ново приключение. Намерих две възможности – едната в Полша, другата в България – и след известно колебание избрах България. Изглеждаше по-топло, азбуката ми беше позната, и идеята да живея близо до Черно море ми хареса (тогава все още беше хубаво преживяване).

Останах.

Челопек, ℗ Иво Недялков

Останах няколко години, създадох връзки, после отново заминах – живях в Босна, Черна гора, Чехия, Словакия и дори отново в Русия. Но все се връщах в София – понякога за кратко, понякога за по-дълго, за да преподавам отново. С времето София започна да се усеща като дом – тук вече имах близки приятели, градът ми стана познат, а езикът – по-малко плашещ. 

С какво помниш първите си седмици тук? 

Едно от първите ми впечатления от България беше, че тук цари противоречие. Българите ми се сториха пълни с парадокси – устойчиви и ценящи простите неща, но никога не се притесняват да се оплакват от тях, макар и рядко да правят нещо по въпроса – сякаш това оплакване е форма на пречистване, стига да им се даде възможност да го изразят. В същото време, съществува дълбока национална гордост – по отношение на местната храна, история или природа – което прави динамиката още по-сложна и интересна. Но в същия момент, могат брутално да мразят страната си, хората, правителството, често завършвайки тирадата си с обещание, че един ден ще заминат.

Ти защо остана? 

Това, което в крайна сметка ме убеди да остана, беше топлотата и богатството на хората. Българите като цяло са едни от най-гостоприемните, семейно ориентирани и щедри хора, които съм срещал. Тази дълбочина на характера и усещането за връзка ме накараха да се почувствам у дома – и ме задържаха тук.

Дряново, ℗ Иво Недялков

Колко назад във времето е това? 

Това беше преди около 13 години – оттогава живея тук.

Привързаността ми към България е дълбоко свързана с хората, които срещнах – приятелите ми, техните семейства и общностите, които ме приеха.

℗ Стефан Каменов

Намери хората за твоята маса. Как се промени отношението ти към храната и готвенето с времето?

Отношението ми към храната и готвенето се разви по неочаквани начини – започна от любопитство, прерасна в страст и се оформи от желанието да споделям култура чрез вкуса.

Минах през доста различни неща – винаги съм вярвал, че животът е прекалено кратък и крехък, за да правиш само едно нещо. Исках да опитам всичко и така направих. Преди около 12-13 години реших да оставя преподаването и да се насоча към пивоварството. Тогава добрата бира в България беше дефицит, а крафт сцената почти не съществуваше. Израснал съм в северозападната част на САЩ, заобиколен от крафт пивоварни, и исках да донеса това в България – да покажа на приятелите си колко приятно нещо може да бъде добрата бира и културата около нея. Там започна моето кулинарно пътешествие.

Чрез пивоварните, които стартирах, започнах да експериментирам с храна – исках да създам не просто бира, а преживяване около нея. Започнах да готвя ястия, които ми липсваха от дома, и да показвам на хората дълбочината на американската улична храна. Тогава бургерите бяха рядкост, BBQ означаваше кюфте, pulled pork предизвикваше объркване, а "лютив сос" означаваше Табаско, ако изобщо го намериш. Беше изключително удовлетворяващо да въвеждам нещо ново и да виждам реакциите – да покажа, че американската храна не е само фаст фууд, а може да бъде душевна, наситена и приготвена с грижа. Съчетаеш ли я с прясна бира, цялото преживяване се променя.

Кога кулинарията дойде на дневен ред? 

В един момент се изтощих от бирата. Културата около нея не се развиваше така, както се надявах, и се уморих – от алкохола, от това да съм постоянно без пари. И тогава дойде неочаквана покана да участвам в MasterChef – и това беше решаващо: напълно се пренасочих към готвенето.

След MasterChef се посветих на готвенето – по-конкретно на североамериканската улична храна. Прекарах известно време в изискани ресторанти, но не се чувствах вдъхновен. Имаше разрив между храната и хората, за които беше предназначена. Аз исках да готвя за всички, не само за онези, които могат да си позволят изискано преживяване.

За мен храната трябва да бъде честна, достъпна и утешителна. Целта не е само да впечатлиш, а да нахраниш някого, да го накараш да се усмихне и да му покажеш любов чрез това, което си сложил в чинията. Това е храната, която остава с теб. Това е готвенето, в което вярвам.

Коя е твоята храна? Какво обичаш да ядеш? 

Това, което е приготвено от някой, който се грижи за теб, не защото си го помолил, а защото сам е решил. Защото е искал да направи нещо за теб, да те види как се наслаждаваш на нещо, в което е вложил време и енергия – не само да те нахрани, а да знае, че ти е помогнал да живееш. Така че това може да е сандвич с пуешко, или миди с бейби спанак и пикантна нарова глазура – или каквото и да било. Но и трябва да призная – всичко е по-вкусно с лютив сос. Не онзи тъп, отчаян, безвкусен сос, който само гори, без да има идея какво прави – а истински лютив сос, който уважава вкуса и текстурата, сос с дълбочина и смисъл, преди да бъде лют.

Как би описал вкуса на българсото село?

Няма да навлизам в теми като изоставяне, невежество, запустение, отчаяние и експлоатация... Ще запазя тази сурова честност за следващата си книга.

Ако трябва да опиша усещането или вкуса на българското село, може би и на много други села по света, бих казал: мистичен баланс между безнадеждност и щастие. Един здрав баланс между двете, защото едното не може да съществува без другото. Иначе храната и продуктите там имат вкус на спомени – на качество и носталгия.

Дряново, ℗ Иво Недялков

Къде си се чувствал най-жив и най-много у дома?

Труден въпрос. Първият ми импулс е да кажа Италия. В много отношения е вярно, това беше първото място, което посетих в Европа, бях на 20, животът беше забавен, безгрижен, пълен и драматичен. Нямах почти нищо, но и не ми трябваше... но не бих казал, че се чувствах у дома.

Винаги съм бил в движение и усещането за „у дома“ е нещо, което все още ми убягва – имал съм моменти на това усещане, свързани със ситуацията, в която съм се намирал. Предимно съм се научил да се чувствам у дома където и да съм, иначе животът става тежък и изтощителен. Ако обичаш някого и той също те обича – това е домът ти.